Surfing is a surface water sport in which the wave rider, referred to as a surfer, rides on the forward or deep face of a moving wave, which is usually carrying the surfer towards the shore. Waves suitable for surfing are primarily found in the ocean, but can also be found in lakes or in rivers in the form of a standing wave or tidal bore. However, surfers can also utilize artificial waves such as those from boat wakes and the waves created in artificial wave pools.

 

Synchronised surfing, Manly Beach, New South Wales, 1938–46

The term surfing refers to the act of riding a wave, regardless of whether the wave is ridden with a board or without a board, and regardless of the stance used (goofy or regular stance). The native peoples of the Pacific, for instance, surfed waves on alaia, paipo, and other such craft, and did so on their belly and knees. The actual modern-day definition of surfing, however, most often refers to a surfer riding a wave standing up on a surfboard; this is also referred to as stand-up surfing.

Another prominent form of surfing is body boarding, when a surfer rides a wave on a bodyboard, either lying on their belly, drop knee, or sometimes even standing up on a body board. Other types of surfing include knee boarding, surf matting (riding inflatable mats), and using foils. Body surfing, where the wave is surfed without a board, using the surfer’s own body to catch and ride the wave, is very common and is considered by some to be the purest form of surfing.

Three major subdivisions within standing-up surfing are long boarding and short boarding and these two have several major differences, including the board design and length, the riding style, and the kind of wave that is ridden.

In tow-in surfing (most often, but not exclusively, associated with big wave surfing), a motorized water vehicle, such as a personal watercraft, tows the surfer into the wave front, helping the surfer match a large wave’s speed, which is generally a higher speed than a self-propelled surfer can produce. Surfing-related sports such as paddle boarding and sea kayaking do not require waves, and other derivative sports such as kite surfing and windsurfing rely primarily on wind for power, yet all of these platforms may also be used to ride waves. Recently with the use of V-drive boats, Wakesurfing, in which one surfs on the wake of a boat, has emerged. The Guinness Book of World Records recognized a 78 feet (23.8 m) wave ride by Garrett McNamara at Nazaré, Portugal as the largest wave ever surfed, although this remains an issue of much contention amongst many surfers, given the difficulty of measuring a constantly changing mound of water

 

Origins and history

 

For centuries, surfing was a central part of ancient Polynesian culture. Surfing may have first been observed by Europeans at Tahiti in 1767 by Samuel Wallis and the crew members of the dolphin who were the first Europeans to visit the island in June of that year. Another candidate is the botanist Joseph Banks[2] being part of the first voyage of James Cook on the HMS Endeavour, who arrived on Tahiti on 10 April 1769. Lieutenant James King was the first person to write about the art of surfing on Hawaii when he was completing the journals of Captain James Cook upon Cook’s death in 1779.

When Mark Twain visited Hawaii in 1866 he wrote,

In one place we came upon a large company of naked natives, of both sexes and all ages, amusing themselves with the national pastime of surf-bathing.

References to surf riding on planks and single canoe hulls are also verified for pre-contact Samoa, and Tonga, far pre-dating the practice of surfing by Hawaiians and eastern Polynesians by over a thousand years.

In July 1885, three teenage Hawaiian princes took a break from their boarding school, St. Mathew’s Hall in San Mateo, and came to cool off in Santa Cruz, California. There, David Kawananakoa, Edward Keliiahonui and Jonah Kuhio Kalaniana’ole surfed the mouth of the San Lorenzo River on custom-shaped redwood boards, according to surf historians Kim Stoner and Geoff Dunn.

George Freeth (8 November 1883 – 7 April 1919) is often credited as being the “Father of Modern Surfing”. He is thought to have been the first modern surfer.

In 1907, the eclectic interests of the land baron Henry Huntington brought the ancient art of surfing to the California coast. While on vacation, Huntington had seen Hawaiian boys surfing the island waves. Looking for a way to entice visitors to the area of Redondo Beach, where he had heavily invested in real estate, he hired a young Hawaiian to ride surfboards. George Freeth decided to revive the art of surfing, but had little success with the huge 16-foot hardwood boards that were popular at that time. When he cut them in half to make them more manageable, he created the original “Long board”, which made him the talk of the islands. To the delight of visitors, Freeth exhibited his surfing skills twice a day in front of the Hotel Redondo.

In 1975, professional contests started.That year Margo Oberg became the first female professional surfer.

История

Преди повече от 2 хиляди години римският поет Овидий написа в своята поема “Метаморфози”:

…а после скочи от една скала. Всички мислеха – ще се убие! Но той разпери над себе си бяло платно като крило и слезе плавно като лебед…

В Грузия са открити останки на кули, от които мъжете скачали на празненствата с големи чадъри. Руски и френски пътешественици, посетили двора на сиамския крал през Средновековието, описват скоковете на придворния акробат, който пред изумените им очи се спускал с чадър от най-високата кула на двореца и оставал невредим.

Първото автентично изобретение на парашута принадлежи на гениалния италианец Леонардо да Винчи. През 1483 г. той е нарисувал скица на пирамидален парашут. В книгата си “Атлантически кодекс”, написана в годините 1483 – 1518 г., той смело заявява:

Ако човек има палатка от колосано платно с ширина 12 лакти и с височина 12 лакти, той може да се хвърли от всякаква голяма височина без опасност за себе си.

Въпреки, че аеродинамиката тогава не е съществувала, данните са точни. Те даже отговарят на съвременните парашути и теоретически скокът с изобретението на Леонардо да Винчи би бил безопасен.

За изобретател на парашута се счита Фауст Вранчич от Хърватия. През 1597 г. той е скочил от камбанария с височина 87 m на пазарния площад в Братислава.

Два века по-късно, катастрофите с първите балони налагат създаването на изобретение за спасяването на въздухоплавателите. През 1783 г. френският физик Ленорман скача от кулата на една обсерватория, остава невредим и нарича приспособлението си “парашут” (преведено – “против падане”). Две години по-късно аеростатът на друг французин – Жан Пиер Бланшар, се скъсва и той извършва първия в историята скок от летателен апарат. На 3 октомври 1785 г. той спуска от балон с горещ въздух куче, а на 23 август 1786 г. – овца с парашут.

Първият човек, който доброволно скача с парашут (от балон), е французинът Андре-Жак Гарнерен. Това се случило на 22 октомври 1797 г. Неговият скок от самоделен водороден балон от височина 400 m над парижкия парк Монсо е първият парашутен скок в Европа.

В началото на XX век германката Кете Паулус изобретява сгъваемия парашут. Тя е една от първите жени-парашутисти.

Появява се и самолетът. Не е възможно използването на парашут, който да виси отвън, както е при балоните. Така идва историческата 1911 година. Руският запасен артилерийски поручик Глеб Евгениевич Котелников създава първия с света раничен парашут. Той представлява неголяма, надяваща се на гърба металическа раница, в която се намирало легло, монтирано на две спирални пружини. Върху леглото се скатавали въжетата, а върху тях – куполът на парашута, който бил от коприна с диаметър 7 m и 40 cm, съшит от 24 трапецовидни сектора. Когато летецът напускал самолета, той издърпвал шнур, капакът на раницата се отварял и пружините изтласквали купола навън. Парашутът е наречен РК-1 или “Ранцевый Котелникова – модель первая”, и е патентован от Котелников през 1912 г.

Новината за забележителното руско изобретение се разпространява бързо. В Петербург пристигат множество представители на чуждестранни фирми. Един от тях – французитът Ломач, успява да се добере до чертежите и до първите образци на руския парашут. Твърде скоро точните копия на раничния парашут на Котелников се появили във Франция, а след това и в САЩ. Същевременно, въпреки огромните му усилия, руският изобретател не успява да убеди царските генерали за необходимостта от новия парашут, независимо че в началото на 1917 г. са направени 65 успешни скока. Изобретението е отхвърлено като “ненужно”. То щяло да направи руските летци страхливци и да им даде възможност вместо да приемат въздушния бой, да напускат по всяко време самолета.

Системи

Съществуват два типа парашути: с кръгъл купол (кръгъл парашут) и с правоъгълен (или елиптичен) купол (летящо крило).

Кръгъл парашут

По-старите кръгли парашути намаляват скоростта на падането преди всичко за сметка на съпротивлението на въздуха. Те имат форма на полусфера, в долната част на която са закрепени въжетата, на които виси парашутистът или товарът. За стабилизиране на падането в горната част на купола обикновено има отвор, през който излиза въздухът. По този начин се предотвратява люлеенето на парашута.

Съществуват и модели квадратни парашути, като например ПД 47, дълго време на въоръжение в българската армия. Има и стотици модели спортни парашути, при които от купола се изрязват по един, два, три сектора, а на това отгоре се добавят и най-различни козирки, докато съоръжението изобщо не е кръгло, а сложна форма с различни компоненти. Например – чешкият ПТЦХ.

Летящо крило

Съвременните парашути „летящо крило“ намаляват скоростта на падане благодарение на подемната сила на насрещния въздушен поток. Тяхното сечение съответства на профила на крило на самолет.

Съставни части на парашутната система

  • подвесна система с раница,
  • основен парашут,
  • запасен (резервен) парашут,
  • осигуряващ прибор.

Подвесна система

Подвесната система е предназначена да:

  • свърже парашута с парашутиста;
  • разпредели равномерно натоварването върху тялото на парашутиста;
  • осигури удобно разположение на парашутиста при снижаване и приземяване.

Раница

Раницата е предназначена да съхранява сгънатите основен и резервен парашути. Тя има отварящо приспособление, което позволява да се извърши:

  • ръчно отваряне на основния парашут с помощта на мек издърпващ парашут,
  • ръчно отваряне на резервния парашут,
  • автоматично отваряне на резервния парашут от осигуряващия прибор,
  • принудително отваряне на резервния парашут при откачане на основния купол от парашутиста.

Основен парашут

Служи за управляемо снижаване и безопасно приземяване на парашутиста.

Запасен (резервен) парашут

Служи за безопасно приземяване на парашутиста при пълно или частично неразтваряне на основния парашут. Запасният парашут се сгъва от специално обучени хора — ригери.

Осигуряващ прибор

Осигуряващият прибор служи за автоматично отваряне на запасния парашут в случай, че парашутистът по една или друга причина не е успял да отвори основния парашут. Най-простите уреди са механични и трябва преди всеки скок да се привеждат в работоспособно състояние. Тяхното сработване става на определена височина или след изтичане на определено време. Най-съвършенните прибори са електронните. Те са способни да отчитат не само височината, на която се намира парашутистът, но и неговата скорост. Освен това, през цялото време те отчитат и промените във въздушното налягане, за да изключат отражението му върху измерването на височината.

Скейтборд

Скейтборд

 
 

 

Скейтбордист прави кикфлип–трик – основен трик при скейтбординга, представляващ завъртане на борда на 360 ºвъв въздуха

Скейтборд , наричан и само скейт, представлява платформа от слепени пластове тънко дърво във вид на гъвкава дъска, поставена върху четири колелца. Използва се за спортна и развлекателна дейност. Задвижва се с един крак на земята, докато другият остава върху платформата или се засилва по наклон.

Кратка история

Първият скейтборд е направен 1930-те год. в Америка и е представлявал сърф, прикачен към 4 колелца. Тогава не е бил измислен полиуретанът (от който се правят колелцата в наши дни) и за това е бил много опасен и е вдигал много шум. Когато е минавал по улиците, всички са се сърдели и полицията е имала проблеми. От 1930-те до 1960-те год. е било забранено да се кара скейтборд. През 1960-те год. отново е нашумял сред младите и е започнало масовото му производство.

Делтаплан

Полет на Ото Лилиентал

Делтапланът е безмоторен  летателен апарат от семейството на планерите.

Представлява неподвижно гъвкаво крило със стреловидна форма и без опашни плоскости. То използва енергията на въздушната маса, като планира в резултат на пропадането или набира височина при наличието на възходящи въздушни потоци. По време на полет се управлява чрез промяна на центъра на тежестта на балансираната система крило-човек, спрямо точката на окачването на пилота, наричана още фокус на крилото.

История

След сериозна работа по проучване полета на птиците, Ото Лилиентал  създава успешни модели на балансирани планери от 1891 година до гибелта си през 1896година. Той е обосновал теоретично профила на крилото на планера и управлението му. Практически днес делтапланеристите използват същите принципи за излитане, управление по време на полет и кацане.

През 1951 година Ф. М. Рогало (Francis Melvin Rogallo) е патентовал триъгълна конструкция на гъвкаво крило с името „параглайдер“. Гъвкавото крило е една модерна форма на хвърчило, като на основата на „делта“ безформен парашут, конструкцията позволява пилота винаги да е разположен под летящото хвърчило. Създаденото леко крило има ниска скорост на снижаване, добра управляемост и това го налага като апарат за масов въздушен спорт. Спортуването в англосаксонския свят е наречено sky surfing, а в България е прието понятието делтапланеризъм.

Ниската цена, малките размери за пренасяне и съхранение и това, че не са необходими специални летища, правят делтаплана особено привлекателен за желаещите да практикуват въздушен спорт. Това пък е стимул създаденото крило бързо да се усъвършенства. Значителен принос в подобряване надеждността на конструкцията и безопасността на полета имат американеца М. Марковски, разработил удобна сборна конструкция на каркаса и австралиеца Д. Килбурн предложил в 1971 година конструкция на управляващия трапец, вече възприета от целия свят, позволяваща по-леко управление на делтаплана

Скачане с бънджи

 

 

Човек, който скача с бънджи

Скачането с бънджи  е вид екстремен спорт, в който човек скача от някое високо място завързан с еластично въже. Единият край на въжето се завързва за тялото или глезените на човека, а другият за мястото, от където е скочил. След като човека скочи и въжето се разпъне, скоростта на падане намалява като се предава на ластичното въже. След това скочилият се люлее нагоре-надолу до окончателното спиране.Най-често скачания с бънджи се провеждат от високи мостове

История

Бънджи скоковете водят началото си от остров Пентекост в Тихия океан. Жителите на едно от племената и до днес строят до 25-метрови кули от бамбукови стъбла, от където младежите, завързани за краката с лиани, скачат, за да докажат своята зрялост и да заслужат правото да се наричат мъже. Като мярка за смелостта на младия човек се смята височината, от която скача, както и разстоянието, на което се намира от земята, когато увисне с главата надолу.

На 1 април, 1977 година четирима членове на Клуба за Опасни спортове към Оксфордския университет осъществяват първият съвременен бънджи скок. Те скачат от висящия мост на Клифтън, висок 72 метра. Четиримата официално облечени (според правилата на клуба) любители на приключенията са незабавно арестувани. Идеята за бънджи скоковете сякаш замира, за да се възроди десетина години по-късно в Нова Зеландия.

За родина на съвременните бънджи скокове се приема Нова Зеландия, където в края на 80-те години започва практикуването на скокове с ластично въже. Бънджи скоковете дължат своята известност на новозеландеца А.Дж. Хакет, който извършва легендарен скок от Айфеловата кула в Париж. Скокът от Айфеловата кула е предаван по всички световни телевизионни канали.

След това паметно събитие бънджи скоковете започват да се развиват във Франция, разпространяват се из цяла Европа и добиват популярност по целия свят. През 1992 година започват да се провеждат първите бънджи скокове в България. На 10 април 1992 година Росен Касабов провежда два изпитателни скока от Аспаруховия мост във Варна.

Сноуборд

Сноуборд представлява плоска конструкция, предназначена за спускане по снежни наклони в планината. Разглежда се като зимния еквивалент на скейтборда. Сноубордът има дървена основа, а отгоре и отдолу слоеве от стъклопласт. Върху дъската има закрепвания за краката. Дължината му варира от 140 до 165 см, а ширината му от 24 до 27 см.

История

Историята на сноуборда започва около 1960 г с опита на няколко американски сърфисти да направят сърф, който да се движи по снежните склонове. Новият спорт се развива бързо, тъй като техниката му се усвоява по-лесно и за по-кратко време от тази на ските.В края на 70-те и началото на 80-те сноуборда започнал да се утвърждава като средство за пързулкане по лед. Започват състезания и експериментиране, за да се стигне до наши дни, когато около 50% от населението на САЩ разполагат с личен сноуборд.

Стилове

В сноуборда има няколко стила – фрийрайд, фриистайл, бордъркрос и спускания в “алпийски стил” (които стават пред много публика и имат оценяване от жури). Фриистайлът често се практикува от скейтъри, защото много движения в този стил са заети от скейтборда и сърфа.

Фрийрайд

Фрийрайдът е извънпистово каране както на ски така и на сноуборд в непокътнат сняг. Терминът идва от английски и може да се преведе като „свободно каране”. Докато при другите стилове всичко зависи от определни предпоставки – при фрийстайла от направените от човека скокове, рампи и др., а при пистовото каране има специална подготовка на снега, фокусът при фрийрайда е, спускайки се, да оползотворяваш произволните и несигурни условия на естествения терен. Не може да се говори за конкретни стилове, тъй като начина на каране зависи изцяло от скиора. Различават се единствено извънпистово каране далеч от курорт (backcountry) и на територията на даден курорт, в близост до пистите.

Фрийстайл

Свободният стил или така нареченият Фрийстайл се изразява в правенето на различни трикове с помощта на рампи, халф-пайп, релси и други.

Бордъркрос

В бордъркроса четирима сноубордисти (или различен брой, но най-вече четири) се пускат по силно пресечена писта.

Ски история

Отначало карането на ски е имало транспортна функция, но в наши дни това е най-вече занимание с развлекателен или спортно-състезателен характер. [1]

Първите ски датират отпреди 5000 г.пр.н.е.[2] Първоначално ските биват изработвани от дърво, но днес те са със съставна конструкция, съдържаща предимно стъклопласт. Съвременните ски са снабдени и със ски автомати — механични пособия чрез които обувките за ски се закрепват към крака на скиора.

Като военно-приложно средство ските се използват за първи път от русите в средата на 15 век.

Continue reading “Ски история”

Здравейте :)

Това е сайт за всички зарибени фенове на екстремното и тези които обожават Адреналина.
В нашата страница може да си подарите многобройни  и готини екстремни преживявания.